Глава Х

 

Истинските причини за германската катастрофа

 

Дълбочината на падението, на което и да е тяло, винаги се явява мярка за отдалечеността на даденото му местонахождение от пър­воначалното положение, в което то се е намирало по-рано. Този закон също се отнася и за падението на цели народи и държави. Но именно пред вид на това особено голямо значение придобива въпросът за то­ва в какво положение или, по-точно казано, на каква висота се е на­мирал този народ до началото на своето падение. Силно и дълбоко може да падне само онзи народ, който по-рано се е намирал на по-голяма или по-малка висота. Затова е толкова трудно за всеки правилно мислещ и правилно чувстващ човек да преживее катастрофата на нашата Германс­ка империя, тъй като нашето падане стана от такава голяма височина, каквато при сегашното унижение на Германия е трудно да си представим.

Още самото обединение на Германия и образуването на Германска­та империя бяха увенчани със златния ореол на величествени дни, ос­танали като най-великото събитие в сърцата на цялата нация. Империята беше възникнала след редица непрекъснати и чудесни военни победи, станали истински плод на безсмъртното, несравнимо мъжество на герои­те ни. Така и само така можеше да се обрисува възникването на Гер­манската империя на децата и внуците на героичното поколение от 70-те години. Всеки немец разбираше или чувстваше, че нашата велика Германска империя дължи възникването си не на джафкането на пар­ламентарните фракции; всеки немец осъзнаваше или просто усещаше, че самият начин, по който беше възникнала нашата империя представлява­ше нещо изключително. Не под мнимата закрила на парламента с неговите скучни словесни дуели, а под грохота на пушека на фронтовете на нем­ските армии, обкръжили от всички страни Париж, се роди решението, прието единодушно от всички немци, започвайки от краля и завършвай­ки с простия син на народа, - да се образува в бъдеще една единна им­перия и да се сложи на главата на пруския крал императорската корона,символизираща това братско единство. Това не беше резултат на ня­какви си жалки интриги. И не дезертьорите, не героите в тила излязоха в ролята на основатели на бисмарковата империя. Империята беше съз­дадена от славните ни полкове на фронта.

Само тази обстановка, в която се раждаше нашата империя и в която тя получи първото си бойно кръщене, я увенчаваше с ореола на великата историческа слава, която рядко се случва и на най-старата от държавите.

А какъв изумителен подем започна в страната ни непосредствено след провъзгласяването на единна Германия!

Завоюваната от нас на военните полета пълна национална независимост ни осигуряваше къшея хляб за всички в пределите на страната. Бързо растеше населението на страната, бързо растяха земните й богатства. Честта на държавата, а заедно с това и честта на целия народ, сега се намираше под славната закрила на изумителната армия, чийто облик по най-поразителен начин се отличаваше от този, който притежавахме до обединението.

И какво от това? Падението, което изпита след световната война държавата и народа ни, беше толкова дълбоко, че хората сега много трудно можеха да си представят на каква висота се намираше по-рано страната ни. Толкова огромни бяха сегашните ни унижения, толкова жалко положението на страната, че в сравнение с тях старото положение ни се струва някаква чудна приказка и хората не могат да повярват, че тази приказка някога е била истинска случка.

Спомняйки си прекрасното минало, хората често се заслепяват дотолкова от чудесните спомени, че забравят да се запитат за причините за тази чудовищна катастрофа. Нали е ясно, че причините за катастрофата са били някъде по-рано заложени.

Казаното, разбира се, се отнася само за тези немци, за които Германия винаги е била нещо повече от обикновена територия, където се плюска, нещо повече от място, където може добре да се печели и харчи. Всичко това разказваме не на тези, за които днешното унижение на Германия е само въплъщение на техните някогашни мечти, а за тези, които наистина възприемат сегашното положение на родината като катастрофа.

Симптомите на катастрофата са били заложени още в отдалеченото минало, но тогава само малцина си даваха сметка за значението на тези симптоми.

Да се осъзнае това беше по-необходимо, от когато и да е било.

За да излекуваш от каквато и да е болест, трябва най-напред да разбереш нейните причинители. Същото се отнася и за лечението на политическите болести. Ние забелязваме много по-лесно външната форма на заболяване, отколкото истинската й причина, тъй като формата се набива на очи. Съществуват много хора, които благодарение на това са неспособни да видят нещо друго освен външната форма. Такива хора често смесват причината на заболяването с формите на проявлението му, а понякога въобще отричат съществуването на каквато и да е причина. Така и сега много сред нас обясняват катастрофата на Германия преди всичко с всеобща икономическа потребност и произтичащите от нея последствия. Та нали на всеки от нас му се налага да изпитва върху себе си резултатите от икономическата потребност. Това се превръща в достатъчно основание да виждаме именно в икономическа потребност главната причина за всичко случило се. В много по-малка степен е склонно населението да вижда причините за катастрофата в политически, общокултурни, нравствено-морални фактори. На мнозина тук отказва да служи чувството и разума.

Че така мислят широките маси е половин беда. Но че и в кръговете на немската интелигенция германската катастрофа се обяснява предимно с "икономически фактори", това вече е лошо. Такава диагноза води до това, че те търсят лечението само в стопанската сфера, с което се обяснява и обстоятелството, че досега не можем даже да констатираме началото на оздравяването. Едва тогава ще разберем истинските причини за сегашното ни нещастие и само тогава ще намерим истински средства за лечение на болестта, когато осъзнаем, че и тук икономическите фактори притежават само втората, даже третата роля, докато първата роля принадлежи на политическите, нравствено-моралните и кръвните фактори.

Въпросът за истинските причини за германската катастрофа има решаващо значение за такова политическо движение, което си поставя за основна цел преодоляването й.

Пристъпвайки към изследването на причините за катастрофата ни, заложени в миналото на Германия, трябва да се предпазим от смесването на онези явления, които най-вече се набиват на очи с факторите, които имат най-дълбоко значение.

Най-лесното и заедно с това най-разпространеното обяснение на сегашните нещастия, т.е. причината за катастрофата се свежда до загубата на войната.

Мнозина сериозно вярват в това нелепо обяснение. Но в устата на още повече хора такова обяснение е само съзнателна измама. Последното се отнася преди всичко за онези, които сега са на власт и забогатяват от настоящите порядки. Нима господата водачи на революцията не доказваха по-рано на народа, че две по две е четири и че на него му е безразлично как точно ще завърши тази война? Нима не крещяха на всеки кръстопът, че само "едрите капиталисти" са заинтересовани от победата на фронтовете, а съвсем не германският народ и още по-малко германският работник? Нима тези апостоли на мира не утвърждаваха напълно противоположното: че само поражението на германския "милитаризъм" ще осигури на германски народ небивал подем и процъфтяване? Нима именно в тези кръгове не пяха хвалебствени химни за добротата на Антантата и не стовариха цялата вина за кървавата кланица изключително върху Германия? Всичко това можеше да бъде направено, само че преди това трябваше да бъде обяснено, че военното поражение на Германия не би могло да има никакви особено тежки последствия за нацията. Нали тези господа проведоха цялата революция под лозунга, че, попречвайки на победата на Германия на фронта, с това революцията ще поведе германския народ по пътя на небивала свобода и независимост.

Нима не беше така, о, жалки, лъжливи субекти!

Необходимо е да притежаваш безгранична еврейска наглост, за да дойдеш сега и да кажеш, че причината за германската катастрофа е в пораженията на фронта - след като централният орган на партията на народната измяна, берлинският "Форвертс", черно на бяло беше написал през 1918 п, че германският народ сега не иска войската му на фронта да удържи нови победи.

И ето сега идват тези хора и заявяват, че причината за германската катастрофа е в проиграната война.

Да спориш с такива съзнателни лъжци е напълно безполезно. Нито една минута не бих загубил за това, ако това нелепо "обяснение" не беше станало достояние на много хора, които не го разбираха и безсмислено го повтаряха без всякаква зла умисъл. Та тези редове освен това ще послужат за нашите хора, на които често им се налага да си имат работа с такива изпечени противници, които са готови направо в очите на честната публика да изопачат всяка наша дума.

Когато ни казват, че истинската причина за германската катастрофа е изгубената война, ние сме длъжни да отговорим по следния начин.

Разбира се, военното ни поражение оказа ужасяващо влияние върху цялото бъдеще на отечеството ни; обаче изгубената война не беше причина, а самата тя беше следствие на редица причини, довели Германия до катастрофа. За всеки способен да мисли човек, за всеки немец с добра воля беше напълно ясно от самото начало, че нещастният изход на войната, която се водеше не на живот, а на смърт, неизбежно трябваше да доведе до най-тежки последствия за нас. За съжаление обаче сред нас имаше и много такива, които или не разбраха това навреме или въпреки разума отричаха тази истина и спориха с нея. Сред последните имаше и такива, които едва много късно разбраха значението на катастрофата, съучастници на която бяха те. Тайно самите те по-рано желаеха поражението на Германия и едва малко по-късно видяха до какви размери стигна злото. Ето къде трябва да се търсят действителните виновници за катастрофата, които изведнъж приемаха твърдението, че единствената причина за нещастието е изгубената война. Проиграването на войната беше само резултат на тяхната собствена престъпна дейност, а не на "лошото" управление на ръководството, както твърдят тези господа сега. В лагера на противниците на Германия също нямаше само страхливци. Техните войници също умееха да умират. Броят на войниците в противниковия лагер още от първия ден превъзхождаше броят на собствените ни войници. Що се касаеше до техническото въоръжение, то в пълно разпореждане на противниците ни беше арсенала на целия свят. И ако все пак в продължение на четири дълги години удържахме блестящи победи над целия свят, то това не би трябвало да се обясни само с героизма на нашите войници и превъзходството на нашата "организация"; не, това се обяснява и с качествата на военното ни ръководство - което не посмяха да отрекат и самите противници. Организационният процес, ръководният процес в немските армии бяха поставени на такава недосегаема висота, каквато досега не е виждал светът. В тази област бяхме достигнали предела на възможното, направено от човечеството.

Че такава армия можеше да претърпи поражение беше заложено в онези престъпления, които бяха извършени. Поражението на нашите армии не беше причината на сегашните ни нещастия, а единствено резултат на извършените престъпления. Но, логично, поражението на армиите ни не би могло да няма за свое последствие понататъшното влошаване на положението ни, превърнало се по-късно в катастрофа.

Че това е именно така, е видно от следното. Нима всяко военно поражение непременно винаги води до сломяване на нацията и държавата? Откога такива резултати неизбежно съпътстват всяка проиграна война? Нима в историята винаги е било така, че от една изгубена война нациите непременно са загивали?

Може съвсем лаконично да се отговори на това: само онзи народ е загивал, проигравайки война, за когото военното поражение е било разплата за вътрешната гнилост, страхливост, безхарактерност, с една дума, за загубата на собствено достойнство. В други случаи военното поражение по-скоро е давало тласък към нов велик подем, а в никакъв случай не се е превръщало в надгробен паметник на могилата на даден народ.

В историята ще намерим хиляди примери, потвърждаващи вярността на казаното.

Нашето поражение в световната война, за съжаление, съвсем не беше незаслужена катастрофа, а уви, заслужено наказание от страна на вечното провидение. За наша беда повече от всичко заслужихме това поражение. Загубата на войната е само един от най-ярките симптоми на деградацията ни в цяла редица от такива симптоми, които са едва забележими с просто око. Да отричат този факт, могат само онези, които желаят да заровят главата си в пясъка.

Достатъчно е само да се обърне внимание на това, какви явления съпътстват военното ни поражение. Нима в много среди не можем откровено да констатираме безсрамни възторзи по отношение на това нещастие, постигнало родината ни? Нима нещо подобно би било възможно, ако с цялото си поведение не заслужихме това ужасно нещастие. Нима не беше и по-лошо: нима не се намираха хора, които направо се хвалеха, че със своята "работа" са успели най-накрая да подринат нашия фронт. Та нали всичко това не беше направено нито от французите, нито от англичаните, не, не, този позор носеха върху себе си истинските немци! Нима не сме заслужили тези нещастия, които ни се стовариха върху главата? Нещо повече: нима след всичко станало не приехме открито за своя вината за започването на войната и нима не го направихме, ясно съзнавайки, че в действителност вината въобще не беше наша?

Не, хиляди пъти не. Вече само от това как немският народ възприемаше военното ни поражение, ставаше ясно, че причините за катастрофата на Германия съвсем не следва да се търсят в загубата на едни или други позиции на фронта в края на войната или в неуспеха на последното ни настъпление и т.н. Ако на практика причината беше в това, че самата ни армия се беше прекършила, ако нещастията на родината бяха предизвикани само от поражението на фронта, тогава германският народ би се отнесъл и към самия факт на поражение по различен начин. Тогава народът ни щеше да посрещне новината за поражението с много мъка, със стиснати зъби; тогава сърцата ни щяха да се преизпълнят с голяма ненавист и ожесточение срещу външния враг, на когото злата съдба беше осигурила победа над нас; тогава нацията ни по примера на римския сенат щеше да побърза да посрещне победените дивизии, за да ги помоли да не изпадат в отчаяние, а да продължават да вярват в звездата на нашата нация. Тогава щяхме да успеем да съхраним чувството си на благодарност към героичната, макар и победена армия, и бихме съумяли да я посрещнем със съответния израз на благодарност за понесените жертви. Тогава и самата капитулация пред противника би се осъществила в друга обстановка. Ако макар и разумът да подсказваше, че е необходимо да се подпише капитулация, то със сърцето си ние се подготвяхме към предстоящия нов подем.

Ето как би се възприело военното поражение, ако ставаше въпрос само за това, че късметът ни е изменил на фронта. Тогава никой не би посмял да се смее и танцува заради случилото се, тогава никой не би се хвалил със страхливостта си, не би обявил поражението за нещо положително, никой не би издевателствал над армията и никой не би посмял да изхвърли в калта знамената и кокардите на полковете ни. Тогава у нас не биха могли да се разиграят тези ужаси, които позволиха на английския офицер полковник Редингтън презрително да каже, че "от трима немци в крайна сметка един е изменник". Не, тогава вълната на измяната не би придобила такава чудовищна сила; никога нямаше да се стигне до там, че в продължение на пет години от ден на ден уважението към нас от страна на другите народи постоянно да намалява.

Само от това е достатъчно ясно, доколко лъжливо е твърдението, че причината за германската катастрофа е била изгубената война. Не и не! Нашият крах на фронта беше сам по себе си резултат на редица заболявания, които бяха сполетели немската нация още преди началото на войната. Военното поражение беше само първото, очевидно безспорно външно потвърждение на това, че Германия отдавна вече е заболяла. Самата болест се състоеше в отровата на моралното разложение, в отслабването на инстинкта за самосъхранение, в цялата тази вътрешна слабост, във всички тези разнообразни неразположения, които отдавна вече подронваха фундамента на държавата.

Опитаха се да стоварят отговорността за изгубената война върху генерал Лудендорф. Тук се налага направо да се каже: необходима е цялата безсъвестност на евреите и дебелата глава на марксистите, за да се осмелиш да стовариш отговорността точно на човека, който единствен в цяла Германия с голямо напрежение на силите, с почти нечовешка енергия се бореше, за да спаси Германия от позора, униженията и катастрофата. Но евреите и марксистите знаеха какво правят. Нападайки Лудендорф, те парализираха възможното нападение от негова страна върху самите тях, понеже Лудендорф можеше да стане опасен техен обвинител, единствено у него бяха данните, с които успешно щеше да разобличи предателите. Ето защо изменниците побързаха да измъкнат от ръцете на Лудендорф моралното му оръжие.

Тези господа изхождаха от логиката, че колкото по-чудовищно излъжеш, толкова по-бързо ще ти повярват. Обикновените хора по-скоро вярват на голямата лъжа, отколкото на малката. Това съответства на примитивната им душа. Те знаят, че за дребното и самите те са способни да излъжат, но да излъжат за повече, май че, биха се притеснили. Голяма лъжа даже няма да им дойда наум. Ето защо масите не могат да си представят, че другите са способни на къде по-чудовищни лъжи, на къде по-безсъвестно извращаване на фактите. И даже, когато им разяснят, че става въпрос за чудовищна измама, те все още ще продължават да се съмняват и ще бъдат склонни да смятат, че вероятно тук все пак има частица истина. Ето защо виртуози на лъжата и цели партии, изградени основно върху лъжата, винаги прибягват именно към този метод. Тези лъжци прекрасно знаят тази черта на масите. Излъжи, само че повечко, и нещо от лъжата ти ще остане.

Е, известно е, че виртуози над виртуозите по лъжата на всички времена са били евреите. Още самото съществуване на евреите е построено на такава голяма лъжа, като че ли евреите не представляват раса, а само религиозна община. Не напразно един от най-великите хора, които познаваше нашата история, завинаги е заклеймил евреите, казвайки за тях, че те са "велики майстори на лъжата". Който не разбира това или не иска да го повярва, той е неспособен да се бори за тържеството на истината на земята.

Сега немският народ може да се радва на това, че непроявената, но измерителна болест, разяла организма му в годините 1918-1919, се прояви навън под формата на бурна катастрофа. Ако това не се беше случило, нацията ни вървеше към гибел, може би по-бавно, но сигурно. Болестта би придобила хроничен характер; докато сега, приемайки такива остри форми, в крайна сметка тя се набива на очи и вниман&#